Кристиан Таков, който не може да е спомен, а е обречен на присъствие

      Публикувано на вторник, 21 юли , 2020      708 Прегледа     
Кристиан Таков, който не може да е спомен, а е обречен на присъствие

  • България

Българите в Лондон | Лондон Днес | Забелязано в Лондон

На 11 юли се навършиха три години от смъртта на Кристиан Таков – преподавател в Юридическия факултет на СУ „Свети Климент Охридски“ и доцент по гражданско право.






Публикуваме писмо на майка му Галя Йончева до него, писано след смъртта му.

Скъпо мое дете,

Спомените са жестоки. Те живеят само в миналото и никога в сегашното, още по-малко в бъдното.
Но ти си ежеминутно с мен сега и занапред, доколкото го имам. Не си спомен, а въздухът във всяко мое дихание.

Сядам да ти пиша навръх Великден – така твоето присъствие няма да ме остави сама на този светъл празник.
В много интервюта са ми задавали въпроса кой е най-щастливият миг в живота ми. Без да се замислям, неизменно отговарях: „Мигът, когато се запознах със сина ми чрез неговото първо проплакване – победен зов, че е дошъл в този прекрасен свят.“

По цели нощи слушах дишането ти, наведена над креватчето от страх дали всичко е наред – бяха ми казали, че пневмонията е много опасна за бебетата.

Преди да се събудиш, скъпо дете, първо се усмихваше и после отваряше очи. Затова мама ти Дока – моята майка – те наричаше „Слънчо“.

Плачеше много рядко. Не можех да се примиря със сълзите ти и намирах начини да ги спра.

Цял живот беше здрав с изключение на онова счупване на крака с усложнения – месеци преди да кандидатстваш в Немската гимназия. Тогава, приклещен в стаята, намери отдушник и изрисува вратата си с изображението на Исус Христос, портретите на Данте, Айнщайн и други великани, които ти бяха привлекли вече вниманието.

Спомням си, бяхме на вилата в Ребърково и ти дотича възбуден при мен: „Мамо, в ябълката има зъбче!“ Това беше първото ти зъбче, което пазя заедно с кичур от косичката ти и до днес.

Години по-късно – в средните класове, пак там, ме помоли да ти дам чаршаф, от който си направи „тога“ и късно вечер с нея в градината си рецитирал древни мъдрости за ужас на съседа ни. Представяла ли съм си, че един ден ще те видя в тогата на Софийския университет?

Четеше в упоение и непрекъснато.

Бяхме на почивка във Варна. Моя приятелка актриса имаше юбилей и целият театър се беше изсипал в дома й. Разговори, смехове, танци и песни… Ти изведнъж изчезна. Открих те зад една врата, задълбочен в някаква книга. Бе се изолирал от цялата дандания. Такъв си остана завинаги – книгите бяха твоя извор за духовен живот. И досега се чудя как запомняше всичко, което те интересува. Нямаше известен мислител, ерудит, който да не цитираш при събседвания.

Когато отивах на родителски срещи, изпитвах неудобство – толкова суперлативи се изричаха по твой адрес, че другите родители започваха да ме гледат накриво.

В началните класове недоволстваше, че ви водят на слаби спектакли без публика и ви абонират за вестници и списания, които нямаха читатели.

В гимназията многократно роптаеше срещу безсмислени разпоредби, утвърждаващи „партийната линия“.

Това доведе до люти раздори сред учителите, преди да ти отсъдят златния медал. В казармата започна да издаваш вестник срещу безумните порядки и взаимоотношения.

Като студент втори курс беше пред изключване за „вражески“ изказвания. Когато настъпиха промените, стана един от най-младите участници в публични изяви – говореше на студентски събрания, участваше в телевизионни и радиопредавания. Откъде този твой порив за справедливост? От книгите, но не само…

Дойдох на поредното свиждане, когато беше школник в Шумен. Оставих те в хотелската стая да поспиш, докато ти изпера дрехите. От банята дочух воя на сирената – беше 2 юни. На пръсти тръгнах да затворя прозореца, а ти вече стоеше в поза „мирно“ пред него. На тези неща човек не се учи – той ги носи в себе си! Ронех сълзи от гордост зад гърба ти…

По време на сесии слизаше от таванската си стаичка, където се подготвяше с кръвясали от учене очи. Стана асистент, преди да получиш дипломата си.

Как намираше време за толкова огромно интелектуално натрупване?

Беше научил шест езика, включително латински, в казармата. Говореше немски без акцент. В българския се гмуркаше като в море и изваждаше цветисти забравени думи, с които като художник изпълваше говора и писанията си. Беше изключителен оратор. Изявите ти бяха празник за слушателите. Не случайно на твое име се учреди студентска награда за ораторско майсторство.

Адвокат Даниела Доковска ми донесе списък с всички твои публикации в областта на правната наука. Останах изумена – те надхвърляха осем хиляди и няколкостотин страници… А лекциите ти, речите, посланията, обръщенията към студенти и висши институции, рецензии, медийни изяви, лични текстове и есета?… Кога си намирал време? Всичко, написано и казано от теб, е образец на професионална компетентност, богата ерудиция и култура и винаги с посока към високите човешки идеали….

Когато две години в „Макс Планк Институт“ Хамбург подготвяше докторската си дисертация, написа допълнително около три хиляди страници на немски върху някаква тема. По-късно трябваше да я актуализираш. Времето не ти стигна….

Литературата те привичаше като магнит.

Знаеше Ботев наизуст, особено ценеше неговите фейлетони, които според теб бяха саби с точен удар. Възхищаваше се и цитираше древните мислители, Смирненски, Чудомир, Хашек, Оскар Уайлд, Гьоте…

Друг душевен пристан за теб бе музиката. От петгодишен свиреше на пиано. В едно ученическо есе беше писал за любимия си композитор Бах: „Не „поток“ (в превод от немски „бах“ означава поток), „океан“ трябва да се казва той… Не „океан“, а „вселена!“ Припяваше с големите му изпълнители токати, фуги, концерти….Знаеше наизуст текста в оригинал на Реквиема на Верди. И само това ли?…

Любимо твое занимание е да улявяш красотата на природата и да я запечатваш на фотографската лента.

Фотоапаратът беше твой приятел, почти винаги с теб. След това дообработваше снимките – беседваше с красивото, засилваше някои колорити, потапяше се в светлосенките… Видният художник-фотограф Иво Хаджимишев на твоята изложба в зала „България“ каза: „Свидетели сме на дълбока философия и изтънчена чувствителност, рядко срещани….“

Но мисля, че това, което ти носеше най-много радост, е общуването ти със студентите. Всеки един от тях за теб бе индивидуалност, към която подхождаше с грижа, отговорност и обич. Беше щастлив, че по твоя учебник в съответната специалност учеха бъдещите юристи. Търсеха те непрекъснато за консултации и житейски напътствия. Ти беше техен преподавател, но и приятел.

Защо не ти се отпусна време да довършиш новия си учебник, който започна с толкова ентусиазъм и който трябваше и визуално да бъде новост във практиката на научното книгоиздаване?

В един наш разговор ти бях казала, че е хубаво да напишеш след години мемоари за духовните си търсения и богатството от общуването ти с толкова интересни личности. Бих ли могла да знам какво предстои ?!….

Няма да забравя знаменитата ти лекция „За справедливостта“, която изнесе в най-голямата аудитория на Софийския университет – 272-ра. Когато влязох, се обезпокоих как ще се напълни с хора. А тя се препълни не само със студенти, но и с практикуващи блестящи юристи от най различни специалности и институции. Беше посрещнат с бурни ръкопляскания и изпратен с дълги овации и ставане на крака. Бе триумф и аз си помислих, че това е апотеозът на твоите изяви. Прокоба ли беше? След осем месеца ти отлетя….

След лекцията те чаках повече от час, докато разговаряше с възбудени студенти и колеги. Един от тях ми каза:

„Най-голямото завоевание на Кристиан е обичта на неговите студенти!“

А обичта, когато я има, е винаги взаимна. Когато е самотна, тя изтлява. На любов и доброта не се учи. Ти се роди с тази благодат и съумя да я доразвиеш в житейския си път.

За теб бракът и приятелството бяха свещени! Животът ти не премина във всеобща симпатия и доброжелателство. Страхуваха се от теб и ти завиждаха мнозина. Но ти отминаваше – знаеше, че посредствеността е привидно безобидна, но е пагубна. Заобикаляше я и умееше да простиш. Имаше работа, която трябваше да свършиш, а това за теб беше важното. Живееше не ходом, а летеше – като в някакво предчувствие, че времето е малко….

Почиташе своите преподаватели, а някои от тях боготвореше.

Отдаваше на приятелствата си сърце, всеотдайност, съпричастност и впрягаше всичките си възможности да помогнеш при нужда. Чуждата победа и радост бяха и твои. Ето какво си написал, когато се сбогуваше с непрежалимия юрист и приятел Тео Пиперков:

„На Господ явно му е доскучало
И си го прибра.
Докато други се сдобиваха с титли, той се задоволи да бъде уникален.

Успяваше ако не да прави каквото искаше, то поне да не прави каквото не искаше. Което май е същото.
Съчетаваше изключителна деликатност и крайна неотстъпчивост. Не спореше с тези, с които няма смисъл. Даваше в обилие там, където виждаше да си струва. Никой не го чу да натрапи мнението си – защото знаеше, че натрапването в света на идеите е безпредметно.

….Общуването с Тео изглеждаше безначално и безкрайно.
….Духът му странстваше из времена и пространства и сменяше мигновено декорите, пред които неспирно играеше могъщата му мисъл.
….Водеше мнозина със себе си.“

Имам усещането, че това си го написал за себе си – такъв беше и ти!

Идеалите, на които беше посветил живота си, бяха Истина и Справедливост. Името ти стана техен синоним.
Подкрепяше „ранобудните студенти“. С Конституцията в ръка седеше на жълтите павета пред Народното събрание да браниш нейната неприкосновеност. Подготвяше се за речите, беседите, обръщенията, многобройните ти изяви по медиите изключително задълбочено, мотивирано и винаги с посока към исконните идеали на прогреса. Твоите изяви превръщаха делника в празник, който оставаше следа и за който се говореше дълго…

Гьоте е казал: „Маниерите на човека са огледалото, в което се отразява неговият образ“. Излизаше пред публика винаги елегантно облечен, с тънък усет към естетичното. Това впечатляваше, защото беше подплатено с аристократични, благородни маниери и доза артистизъм в бликащия ти хумор.

В детството те учат как да израстваш, после животът те учи как да го живееш. Ти съумя да носиш високо достойнството си и същевремено да раздаваш доброта и обич, за да бъдеш полезен.

И до днес притежаваш магията да си необходимост за другите…

Връщам се в годините назад и търся случка, която да е оставила у мен горчив вкус. Просто няма! В тази най-безумна ситуация, в която все още имам повеля да поемам въздух, би било светотатство да не казвам истината. Не! Ти не си светец, а само човекът, който се казва Кристиан.

Измолих те от Богородица. Майчината ми всеотдайност и любов изпълваха живота ми със съдържание. В нашия дом нямаше лъжа, пренебрежение, грубост и неуважение. Когато ставаше от масата, винаги ми казваше: „Благодаря ти, мамо, беше много вкусно.“ Аз те изпращах от прозореца, а ти се обръщаше няколко пъти да ми махнеш….

Обичта ви с дъщеря ти беше толкова голяма, че можех сякаш да я пипна. Ех, тези ваши безкрайни разговори на теми без ограничения….

Колко безумно много й липсват!

Защо Господ мълчи, когато имам изпепеляващата нужда само да отговори на вика ми: „Защо?“ Мислила съм за светата троица Вяра, Надежда и Любов. Без вяра не може да се живее, още по-малко без любов. Чак сега разбирам колко необходима и изконна е Надеждата. Без нея се обезмисля всичко.

Времето ми вървеше в житейската си посока – кога обливана от светлина и вяра, кога в преодоляване на назъбени чукари. Сега се върти в безсмислен кръг, изпълнен с празнота.

Има болка, която пречиства и прокарва път към ново начало.

Моята дълбае навътре и посоката й е безнадежността. Ставах по три пъти на нощ да измоля аз да приема твоята орис – ти трябваше да присъстваш в живота на дъщеря си, на студентите, на страната си!…Като светкавица и гръм от небето се изсипа природната аномалия – майка да изпрати детето си. Чудовищна несправедливост, която разкръсти душата ми и ме поведе към нищото на зиналото безсмислие.

Сега чак разбирам в колко проблеми не съм навлизала, а само съм поглъщала радостта и гордостта, че си мой син. Прозрението дойде след най зловещия ден в моя живот – 11 юли 2017 година.

Църквата „Св. св. Седмочисленици“, градинката пред нея и съседните улици бяха препълнени от хора, дошли да ти кажат „благодаря“, да ти поднесат обичта си, потънала в сълзи и ридания.

Три часа и половина върволица от над четири хиляди души чакаше момента на сбогуването под дъжда, който не спря през целия летен ден. По късно в репортажите по телевизията видях огромна морава от разноцветни чадъри – цъфнали цветя, от които капеха дъждовни сълзи. Бяха толкова тъжно красиви… Дали си ги снимал?

Всяка вечер ти казвам „Лека нощ, мое скъпо дете!“ и се моля там, където си, да имаш любима работа, защото знам, че само тогава ще ти е добре, и ти се вричам в безкрайната ни обич с Галчето.

Заменям в молитвите си името господне с твоето. Грях ли е или вопъл?…

Нощем водя с теб дълги разговори през сълзи. Не мога да приема, че никога няма да чуя: „Мамо!“ и все те чакам…
Знам, че ме остави като единствената кръвна нишка между теб и дъщеря ти. Тя е на вид тънка и деликатна, но ако решиш да я скъсаш, ще е напразно – само ще си порежеш ръката. Аз ти дадох живот, а ти изпълни моя със смисъл.

Присъдата е била месец и половина живот! Силата на духа ти отвоюва още пет години! Пет години на люти битки, в които добрата ти усмивката не слезе от одухотвореното ти лице.

Когато реши да отплуваш, повелята беше Отгоре, но решението – твое. Съгласи се на опасна хирургическа манипулация. Предизвика риска на дуел. Така запази пламъка си за работа до последните часове, хумора,който притежаваше в обилие, и човешкото си достойнство.

Както на Великден се палят свещите една от друга, така ти даде своя огън на хиляди. Няма огън без искра и слава без причина!

Пиша ти писмо на недовършена изповед, а колко безумно искам да те прегърна!… Не ти позволявам да си спомен, защото си обречен на присъствие!

Всяка твоя книга ми надписваше: „На мама с обич и благодарност!“ Аз ти надписвам живота си: „С обич и благодарност, мой скъпи, скъпи Кристи!“



Мама

Етикети:
Категория България | 2020/07/21 последна редакция в 8:22 AM
Източник : Дневник | Снимка : Google
709 Прегледа
Коментари Добави Коментар



БГ Медия - Медия за Българите в Лондон

Подобни публикации

Редакционният екип на  БГ Вестник Лондон би искал да предостави на всички свои читатели от Лондон и целия свят възможността да участват активно в развитието на сайта! Ако си видял нещо интересно, забавно, скандално - просто нещо, което си заслужава да видят повече хора. Снимай го и го сподели в БГ Вестник Лондон заедно с кратък текст.

Имате информация, която искате да достигне до нашите читатели?

Изпрати статия

Спонсорирани връзки

Реклама
Реклама